ЛЮБИМИ МЕСТА ОТ МОЕТО ДЕТСТВО

Наскоро завърших университет. Имам работа. С него ремонтираме една къща. Миналата седмица, за бога, купих хавлии за нея, въпреки че още нямам мивка. Изобщо баня нямам. За първи път преди месец се спрях на рафта с кремове против бръчки в аптеката. За първи път дадох 27 лева за крем с някви охлювени неща против бръчки. За първи път осъзнавам, че неусетно съм минала от акне аут към анти ейдж. В същото време приятелките ми вече имат деца. Ще имат деца. Или планират да имат деца. И всичко това ме кара да се питам само едно. Къде ми отиде детството?!

КЪЩАТА НА БАБА

Повече от детството ми липсва само къщата на баба. А повече от къщата на баба ми липсва само баба. Тя беше дребна, почти сгъната на две жена. Казваше се Иванка. Имаше трима внуци. Ама само една Ивайла, кръстена на нея. Къщата на баба, през три улици от нашата, беше от керпич. С висока дървена порта. На два етажа, но баба караше дядо да живеят само в една стая. Понеже не искаше дядо да й разваля подредбата на другите. В къщата на баба хем имаше нещо френско заради дантелените пердета, старинната тоалетка и вазите с изкуствени цветя, хем имаше нещо селско – курник с кокошки, хамбар с царевица и външна тоалетна. В къщата на баба винаги миришеше на пушек от чугунена печка, на току-що изпържени мекици, на липов чай, цъфнали овошки и изпрани с домашен сапун дрехи. В къщата на баба нямаше телевизор, нямаше хладилник, нямаше прахосмукачка, нито пералня. Имаше едно старо радио с антена, проснато на перваза на прозореца, от което по цял ден слушах програма „Христо Ботев“. В къщата на баба изпекох първите си сладки. В къщата на баба изядох първия си сериозен бой, когато мама ме свари качена на дувара да пея с цяло гърло и заголен корем: „Щом си мъж за две жени, покори ме, покори, ту безчувсвена, ту страстна аз съм сладка, но опасна“ от любимата ми, когато бях на 6, песен на Мая, жената на Магапаса. В къщата на баба за пръв път участвах в убийство, избирайки кокошката, чиято глава да бъде съсечена, за да ям за обяд супа. В къщата на баба за пръв път варих домашен сапун, затварях буркани, варосвах тротоар и доих крава. В къщата на баба за пръв път разбрах какво е щастие. Къщи много, но в тази на баба винаги имаше кой да ме чака.

БАБА ИВАНКА И ВНУЧКАТА ИВАЙЛА

ПАНАИРЪТ

За 1 юни все исках две неща от нашите – портфейла на единия и портфейла на другия. А, и да ми осигурят пълнолетен възрастен със здрава нервна система, който да ме заведе на панаира. Истината беше, че можех и сама да хвана 5-ицата от село Крън, да сляза на Орехите и да отида до стадиона. В присъствието на пълнолетен на заплата обаче винаги ми беше един вид по-спокойно, в случай, че свърша парите. Обикновено не ядях три дни преди това, за да подготвя стомаха си за 48190575-степенното гурме меню, състоящо се от стартери като царевица, мазна циганска мекица, катма. Основни – кюфте с гарнитура кебапче, три порции пържени картофи и 10-годишна замразена цаца. Десерти – памук, захарно петле, поне 1 метър локум, пуканки с карамел, пуканки с шоколад, пуканки с пуканки, бонбони. И класни аперитиви от сорта на скрежина, айрян, фанта и малко от някоя случайна чаша бира, която видех по масите. После ми ставаше лошо на стомаха, но стисках зъби и настоявах за последна врътка на гондолата, надявайки се да повърна по време на клатенето, а не преди това, за да не ме приберат преждевременно, без да съм си купила сувенир за спомен - тамагочи, ключодържател, нов тетрис или гащи от 50 стотинки, с които мама искаше да ме удуши. Доста години по-късно минах пак през панаира. Не ми се прииска да си купя нищо. Освен детство.

ПАНАИРИ, ПАНАИРИ, МОИ ДЕТСКИ НАЙ-КРАСИВИ СВЕТОВЕ

НЕСЕБЪР

Не си спомням кога за пръв път са ме завели на море, но скоро гледах снимки от този момент, в който никой от семейството не изглежда нито доволен, нито отпочинал. Подозирам, че причината е била в мен. Честно казано, като чуех, че мама ще взима отпуска и е успяла да уреди безплатни карти за почивка в станцията на завода в Несебър, ми идеше да се преструвам на умряла лисица. Някак си не ми харесваше идеята да скрепявам българо-съветската дружба, като си играя на пясъка със сополиви русначета, които най-редовно ми крадяха кофичките. Не спирах да рева от всичко и за всичко. Влезе ми пясък в окото – рев. Настъпя водорасло – рев. Чужди деца искат да си играем – рев. Чужди деца не искат да си играем – рев. Не ми купуват сладолед – рев. Купуват ми сладолед, сладоледът е студен – рев. И така нататък. Вероятно поради тази причина и до ден днешен всички от семейството избягват да ходят в Несебър. Въпреки че тогава ми се е струвал като най-неприятното място на света, днес нямам нищо против да съм на 5, да ида под вятърната мелница в Стария град, да ме насере гълъб, да се разрева, мама да ме утеши с думите, че на който му се случи, ще има голям късмет. А когато се върнем вкъщи, да се опитам да стана още по-голяма късметлийка, вдигайки кокошка над главата си и натискайки я, за да се изходи, защото родителското тяло е пропуснало да ми каже, че поверието важало само за а*о от гълъби.

НЕСЕБЪР И ГЪЛЪБИТЕ МУ

O, ШИПКА

Скоро една позната ми каза, че много искала да се качи до връх Шипка, който в нашия край наричаме просто Столетов. Била го виждала само по картички и на 3-и март по телевизията, а на мен там ми е минало детството. Спомням си, че с нашите почти всяка неделя се качвахме на Вартбурга, наследство от дядо, който бил първият, осмелил се да докара немска кола в региона, и отивахме до Шипка. Честно казано тогава по-интересната за мен част беше, когато сядахме на барчето в подножието на паметника, където можех да набивам купешки кебапчета и пържени картофи. Ужасното беше, че вместо нормален десерт, ми поръчваха биволско мляко, което накрая се изхитрих да не ям, като заплашвах, че ще повърна върху седалката по завоите наобратно. Иначе целта на посещението обичайно беше да ме научат да броя като бял човек, изкачвайки всичките 894 стъпала до паметника горе. Любимото ми време за разходки до Шипка беше юни, когато жълтият кантарион цъфти. Берях огромни букети, после се качвах на по-високо и благодарях на всеослушание на феновете си, въобразявайки си, че съм певица, най-често от фолк жанра. Тъкмо когато стигах до частта с благодарностите към моите продуценти Мария и Митко Димитрови и „Пайнер мюзик“, славата ми приключваше, защото винаги се намираше кой да ме шамароса, да ме наругае, че се излагам и да каже, че никога няма да се оправи тва дете, бе. Аз обаче винаги излизах със самочувствие от ситуацията с универсалната запатка: „Който си го вика, на себе си го вика“, рискувайки това да бъдат последните думи в живота ми.

О, ШИПКА