Тъй като гледам, новият
Слънчев бряг явно са Рилските езера. Дойде ли септември, хиалуронът, миглите от
норка, тениските с надписи, които се виждат от Космоса, клиентелата на „Единият“, „Спалнята“,
„Кубинката“ и „Какаовият плаж“ ги налазват. Само Валери Симеонов още не се е
усетил, че партито се е преместило там. Иначе видяхме, че езерата стават за
танци, изстудяване на узо и дини. Жалко, че Криско още не е почнал да прави
участия на Бъбрека, примерно. Понеже темата ми този път са екопътеките, а
Рилските езера отдавна вече не са еко, да не ви е яд. Има и по-хубави гледки.
Още по-хубавото е, че ще ви кажа къде да ги намерите.
 |
| РАВНИЩА. ЛЮБОВ НА РЪБА |
РАВНИЩА
По принцип най-дългите
разходки, които правя, са от леглото до хладилника. И не си мислете, че не е
изтощително. Все пак бъхтя това разстояние по 40 пъти в денонощието. През
септември обаче винаги ми става нещо и решавам да пробвам и някакви маршрутчета
за аматьори. Нали се сещате – скали, камъни, сипеи, дерета – елементарни неща
за професионалист от моя ранг, покорявал Еверест 1628 пъти. Eверест, имам предвид бисквитите с дупка в
средата. Тъй като вече ме отегчиха, реших да разнообразя със скалите „Декерица“
в Родопите. Това не е сладкиш, сериозно. До тях се стига през селата Дедово и
Равнища, до които има чуден асфалтов път. Ако имате проблем със завоите, бая
найлонови торбички ще загинат геройски, но ходете пеша, ако ви стиска, на мен краката ми
трябват за цял живот. Финалната ви точка с колата е „Фабрика за храна и танци“.
За нея ще разказвам друг път. Като оставите колата на паркинга на комплекса,
тръгвате по черния път вляво. И ние така направихме, но Ивайла, този гений на
съвременната мисъл и планинската ориентация, този човешки джипиес, реши по
средата на пътя, че това е грешната посока. Развика се, че по снимките не
изглеждало така и ГО накара да се върнат до селото, за да питат някой, който е
виждал гора на живо,а не на фототапет, коя маркировка да следват и накъде да
вървят. Както се сещате, върнахме се, питахме и се оказа, че сме били на пръв
път. ТОЙ доста се ядоса, ама аз не виждам защо. Кво пък толкова, даже Стефка
Костадинова поставила рекорда си от втори опит. През гората се върви около 30
минути. Пътят е равен, ама не чак толкова. Да не хукнете с токчета, ей. В края
му се достига билото на планината. Понеже никъде не е написано „ТОВА Е БИЛО“,
ще разберете, че сте там, когато видите беседки и дърво с табели. Там хващате
наляво. Върви се около 20 минути, стръмничко е, ама тая работа се усеща чак на
връщате. Особено ако сте пушачи, чревоугодници и лентяи, също като мен. Напънът
обаче си заслужава. В края на пътеката пред вас ще се открият няколко скални
площадки, буквално врязани в нищото, отвсякъде обградени в зелено. Велика
гледка, без да преувеличавам. Като постоите, окото свиква, но в първия миг е
спиращо дъха. Също като новината, че в този район на Родопите имало най-много
мечки. И да ви се явят, докато гледате от ръба на скалите, няма страшно, те и
плескавици обичат. Шегувам се. За тази гледка и мечка бих убила.
 |
| "ФАБРИКА ЗА ХРАНА И ТАНЦИ" И УЛОВЕНИ МИГОВЕ ПО ПЪТЯ |
 |
| КРАСОТАТА НА РАВНИЩА, НО НА ЗАДЕН ПЛАН |
ВИДИМСКО ПРЪСКАЛО
Екопътека „Видимско
пръскало“ се намира в близост до Априлци. До самото й начало се стига с кола. Много
настоявам да идете да я видите, защото е построена от мъжа на моето сърце. Сега
да не си помислите, че съм влюбена в Колю Фичето. По-запознатите знаят, че
става дума за Даниел Кирев. И той, като Тодор Живков и Бойко Борисов, строи
България, ама не го пишат по учебниците. Всъщност, ако трябва да съм честна, аз
изобщо не щях да го виждам тва пръскало, защото беше напът да ми съсипе
връзката. Цяло лято телефонът му нямаше обхват, връщаше се през почивните дни
със съмнителен загар, а от парите, дето трябваше да изкара, нищо не видях,
което често ме караше да си мисля, че не чука точно камъни, но...пред надписите
на информационните табели от европроекти и боговете си мълчат. Щяхме обаче да
си спестим скандалите, ако просто беше настоявал да я кръстят тая пътека на
мен. Както и да е. Маршрутът е дълъг около 2 часа в едната посока. Пътят е
равен, отстрани ромоли поточе, а хубавата част идва накрая, както при повечето
неща в живота. Ще преминете през няколко дървени площадки и 5 моста. Последният
от тях открива гледка към въпросното Видимско пръскало – огромен водопад. Естествено,
когато ТОЙ реши да ме заведе там, водите му бяха напълно пресъхнали. Природата
си ме наказа за ревността, а аз наказах него. С мълчание. В следващите 2 часа
слизане надолу.
 |
| "ВИДИМСКО ПРЪСКАЛО" |
ЕНИНСКО ЖДРЕЛО
Не съм убедена, че точната
категория за този маршрут е екопътека, но тъй като това е едно от великите ми
географски открития, ще си го наричам както си искам. Разходката започва от
края на село Енина, Казанлъшко. Колата можете да оставите до комплекс
„Пъстървата“. Честно да си призная, много пъти тръгвам да се катеря до
ждрелото, а незнайко как се озовавам на масите в ресторанта, поръчала пъстърва с
филирани бадеми и чаша розе. Да не се притеснявате, ако и на вас ви се случи.
Спортът все пак изисква жертви. Аз винаги жертвам първо стомаха. Дължината на
пътеката е колкото вие си поискате. Твърдата земя под краката ви свършва още на
десетата минута, някъде малко след ВЕЦ-а. После можете да продължите само ако
ходите по камъните в реката. Не си представяйте, че е много трудно. Щом човек
като мен, който няма никакъв контрол върху вестибуларния си апарат, сякаш
винаги е на минимум 10 ракии, се справя, значи и вие можете. Съветвам ви обаче
да идете там с мъж, който е желателно да тежи поне 100 кила. Не защото е
страшно, а за да видите какво аджеба означава да си като слон в стъкларски
магазин. Забавлението е гарантирано. Великото на това място е, че се движите в
пукнатината на внушителна скала, а небето над вас е само тънка ивица.
Обикновено моята крайна точка идва, когато камъните свършат и остане само вода.
Въпреки че нагоре става още по-красиво, за да видиш някои неща, не са ти нужни
очи, а душа, казвам си тогава аз – класическото оправдание на всяко шубе.
 |
| ЖДРЕЛОТО НАД ЕНИНА |
„ПЪТЯТ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ“
Сложих го това заглавие,
за да не кажете, че ви предлагам клише. Това е префърцуненото име на Мегалита над Бузовград, Розовата долина, което вероятно е измислено от някоя чиновничка
в общината, за да се правим на западняци пред туристите от чужбина. Всъщност
самият Мегалит уж е бил тракийско светилище, на което са извършвани
жертвоприношения. Разбирам що му викат „Пътят през вековете“. Няма да го
кръстят „Кланицата“, я. Срамота е, че съм родена в този край, а я извървях тази
екопътека едва миналата година, но се радвам, че така стана, защото вече гордо
мога да заява, че Мегалита може да е купчина камъни, но поне по тях няма
разлята червена боя, имитираща тракийска кръв, като на Перперикон. Самата
пътека започва от края на село Бузовград. Като подминете мегдана и общината, ще
видите жълта табела, водеща към реката. Оттам стартира авантюрата. Ако не се
ориентирате, те местните си чакат по пейките да ви упътят, даже и да не искате
да питате. Междувременно може да се опитат да ви пробутат яйца и козе мляко,
важното е алъш-веришът да върви. Нямам точно спомен колко време трая разходката
ми там, защото имах неблагоразумието да тръгна по него с руса приятелка. Още по-голяма грешка беше да послушам русата приятелка
коя маркировка да следваме, в следствие на което загубихме не само посоката, аз
си загубих нервите и смисъла на живота поне 28 пъти. В крайна сметка, с помоща
на Бога, все пак нацелихме верния път. Въпреки че когато се качихме горе,
изгарях от желание да постъпя като траките, на които се водя потомка, принасяйки
в жертва русата ми приятелка,
панорамната гледка към цялата долина ме умилостиви. Самите камъни не са като
Стоунхендж, въпреки че в долната махала на селото така им викат, но поне върху
тях няма човешка намеса. Освен задължителните салфетки със следи от хорско ДНК
в жълто и кафяво, които обаче едни нормални българи редовно почистват, и то без
да им се плаща.
 |
| ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ НА МЕГАЛИТА. ЛЮБОВТА Е (САМО)УБИЙСТВО. |
 |
| ПАНОРАМАТА ОТ МЕГАЛИТА |
И за финал ми се ще
най-сетне да не звуча просташки, затова копирах от интернет една мъдра мисъл,
която, разбира се, не е измислена от мен, а от Една Фербер. „Харесвам
различните места. Харесвам всички места, които не са тук“.
Коментари
Публикуване на коментар