ЛЮБОВИТЕ, КОИТО МЕ ВДЪХНОВЯВАТ ДА ОБИЧАМ

Знам, че 14 февруари е далеч и нямам никакъв основателен повод да говоря за любов. Не съм се сгодила. Не са ме и зарязали. Но понякога имам нужда да си напомням, че обичам. Май е срамно да си признаваме, че не изпитваме любов по 24 часа в денонощието, ама все пак тя е състояние на духа, а моят дух от време на време изобщо не е в състояние.  

Логично е в такива моменти да хванеш телефона и просто да звъннеш на обекта на чувствата си, за да му кажеш безпричинно, че е целият ти свят. Аз обаче, като всички жени, живея извън, над, отвъд логиката и без причина не правя нищо друго, освен да купувам ненужни неща. Когато изпадна в безлюбовност, от нея ме спасяват 3 неща – отвратителните любовни истории, вдъхновяващите любовни истории и водката. За първото можете да се сетите сами, като погледнете снимка на бившия/бившата си, за второто ще ви помогна аз, а третото, третото ви чака в хладилника.

МАМА И ТАТКО

Любовта на майка ми и баща ми е от онези, на които казват „да хванеш последния влак“. Двамата се срещнали късно, поне според критерия „подходяща за брак възраст“ от миналия век. Мама била разтропано и елегантно момиче, известна бохема сред градския елит, а баща ми – скромен мъж, израснал на село, посветил живота си на книгите и на идеята да построи бяла спретната къщурка с вишна и липа отпред. Пътищата им не се пресекли случайно, просто нямало къде. Майка ми се грижела за културно-развлекателните програми на работниците в завода за пружини в селото на татко, където неговите родители работели. Загледали я първо техни комшии, казали, че е хубавица и е свободна. Дядо веднага започнал да я цани за снаха, баба викала, че свободни и хубави има много, ама синът им е един. Все пак ги наговорили за среща. Сигурна съм, че баща ми е отишъл на нея с нагласата да е първата от много, а мама – първата и последната. Сами се сещате кой е излязъл прав. За една от следващите двамата се разбрали тя да иде с рейса до селското ханче, а той да я чака там с колата. Майка ми изпуснала автобуса и не се появила навреме. А баща ми, един от последните живели на този свят джентълмени, си помислил, че е объркал часа, закъснял е и тя си е тръгнала. Завинаги. Без сбогом. Качил се на Вартбурга си, отпрашил с мръсна газ, прибрал се и се напил. А баща ми никога не пиеше, не пушеше и не ругаеше. Закъснялата ми майка обаче не се отказала, когато видяла, че не я чака на ханчето. Открила къщата. Открила и него – влюбен и пиян. После двамата се оженили на скромна сватба с 50 души, за която знам две неща – мама не носила рокля, а дядо ми се почерпил и чистачката го обрала в тоалетната на ресторанта. После съм се появила аз - след 9 месеца лежане в болница, 20 качени килограма и критично секцио. Мама и татко ми дадоха чудесно детство, на което нито те, нито аз имахме време да се порадваме. Баща ми почина, когато бях на 8. В последните месеци от болестта си не можеше да говори, не можеше да става от леглото, не виждаше добре. Мама беше неговите очи, крака и устни. Тогава тя взе решение, за което 8-годишната Ивайла я обвиняваше, но 23-годишната Ивайла й се възхиваща. Мама избра да стои до постелята на баща ми денонощно, а не до моята. Спеше на ледения под на болничните коридори, защото не й даваха легло до него, тичаше за лекарства на другия край на България, караше го да яде насила, завиваше го да не изстине. Обичаше го и такъв. Предал се. Докато мама се бореше татко и любовта им да останат живи, аз всъщност разбрах какво означава любов - да се държите един за друг. До последно.

МАМА И ТАТКО

ФРИДА КАЛО И ДИЕГО РИВЕРА

Любовта на Фрида Кало и Диего Ривера е като изкуството – красива от един ъгъл, грозна от друг. Може би защото и двамата са били художници. Фрида Кало е феномен – за Мексико, за света, за медицината. Още с раждането си се изплъзнала на смъртта. На 6 години прекарала полиомиелит и от това кракът й останал завинаги деформиран. На 18 - едва оживяла след трамвайна катастрофа. Костите й били натрошени, тялото й страдало, душата й търсела спасение от болката. В този момент, прикована на леглото, тя открила рисуването. През целия си живот претърпяла 30 операции, които за нея били 30 причини ръката й да посяга към четката. 31-ата била Диего Ривера. „В моя живот има две огромни катастрофи - първата е катастрофата с трамвая, втората е Диего“, казвала Фрида. Влюбила се в него почти като дете. Разликата във възрастта им била голяма. Тя - на 22, а той - на 43. Фрида била малка и крехка, Диего – грубиян с наднормено тегло. Заради това баща й ги наричал „Слона и Гълъба“. Ураганът помежду им бил чувствен, но в него имало както много любов, така и убийствена ревност. Ревност, за която взаимно се наказвали с извънбрачни връзки. Изневерите на Фрида били повече от на Диего, но неговите - по-жестоки, защото той съблазнил даже по-малката й сестра. Това се оказало единствената болка, която Кало не успяла да понесе и двамата се развели през 1935 г. Петте години далеч един от друг обаче не им помогнали да убият любовта и в края на 1940 г. се оженили повторно. Заради крехкото си здраве и непрестанните болести, които я поваляли на легло, за Фрида било невъзможно да стане майка. Тя преживяла няколко почти смъртоносни аборта, докато Ривера се радвал на децата си от предишна жена. За всичко, което й причинил, я компенсирал едва на смъртния й одър. Диего е човекът, който през сълзи й поставил и последната инжекция морфин, която я доубила, но я спасила от мъката да чувства как всеки орган в тялото й спира да работи.

ФРИДА И ДИЕГО

ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ И ДЖУЛИЕТА МАЗИНА

Легендарният режисьор Федерико Фелини и неговата Джулиета Мазина живели заедно точно 50 години и един ден и през цялото това време любовта им ставала все по-голяма. На въпроса на журналистите, кога са се запознали, Фелини отвръщал: „Аз съм се родил с нея“. Той вярвал, че срещата им е по намеса на съдбата. И само две следмици след нея двамата се оженили. Джулиета била талантлива актриса, към нея проявявали апетит големите режисьори на Холивуд, но тя не приела нито едно предложение, защото се страхувала да се отдели от любимия си и за ден. За него тя била всичко – съпруга, муза, партньор в работата, секретарка, счетоводителка. Фелини живеел в облаците, Джулиета ходела по земята. Двамата не можели един без друг. Когато получавал своя почетен „Оскар“ за цялостно творчество, Фелини се провикнал към залата: „Не плачи, Джулиета!“. Единственото нещо, което го разстройвало, били сълзите й. Двамата починали един след друг, за по-малко от шест месеца. Върху общия им гроб в Римини пише: „Сега можеш да плачеш, Джулиета“.

ФЕЛИНИ И НЕГОВАТА (Д)ЖУЛИЕТА

СИМОН ДЬО БОВОАР И ЖАН-ПОЛ САРТР

Симон дьо Бовоар е известна със себе си и с дългогодишната си връзка с Жан-Пол Сартр, която никога не узаконяват, но която продължава и след края на земния им път. Двамата се срещнали насред Париж, докато учели в престижното френско висше училище. Сартр бил на 24, а Симон – на 21. Тя, опиянена от свободата си, далеч от погледа на родителите си, се влюбила в него още през първата седмица в училището, но тъй като той дори не я поглеждал, тя си хванала за гадже Рьоне – момче от „бандата на Сартр“. Жан – висок около 1,60 м, почти сляп с едното око още от дете, с вечно омачкани, торбести, а често и тук-там с петна от вино и халва (любимият му десерт) сака и панталони, клошарски обувки, лоши зъби и обвит в облак от остър аромат на тютюн и поне половин бутилка скоч, носещ се на километър пред него, бил сред най-желаните мъже. Тя била дребна, предпочитала строгите (а по-точно казано – ужасни) дрехи, ходела с каквото намери, но въпреки това първото, което забелязвали в Симон, не били дрехите, а пронизващите й очи. Дълго време Сартр дори не й знаел името. Наричал я „грозно облечената с красивите очи“. Накрая той все пак я забелязал и заповядал на Рьоне да я доведе на среща с „бандата“. От този момент нататък започнала любовта им. Истината е, че те никога не сключват брак и не живеят в общ дом. Нещото, което ги свързвало, била свободата, която си давали. Имали връзки с други хора, а преживяното с тях споделяли един на друг. Никой лекар не може и до днес да обясни как Сартр успял да доживее до 75 години. Начинът му на живот бил кошмарен – работел всеки ден по 12-15 часа, пушел по 2 кутии цигари на ден, пиел по литър алкохол – бира, вино, скоч, гълтал шепа лекарства – комбинация от амфетамини, аспирин, кодеин – и ядял като крал. С времето той изцяло изгубил зрението си и станал все по-зависим от грижите на Симон. Жан-Пол Сартр си отива на 15 април 1980 г. от белодробна емболия. Цяла Франция била в траур. На погребението му се стектли 50 хиляди души, но Симон не била сред тях. Не можела да си представи живота без него. Починала 6 години по-късно, на същата дата и в същия час. Двамата са погребани един до друг в Монпарнас, Париж. Бовоар споделя, че колкото и книги да е написала, какъвто и принос да има за феминизма и философията и колкото и отличия да е получила през живота си, най-голямото й постижение е връзката й с Жан.

СИМОН И ЖАН

АННА И БОРИС КОЗЛОВИ

Анна и съпругът й Борис Козлови са съвсем обикновени руски граждани с най-необикновената любовна история в цяла Русия. Влюбили се като младежи, но се сбогували един с друг само 3 дни след сватбата. Той трябвало да замине и да се бие за Червената армия, а тя – да го чака да се върне, за да имат деца. Поне така планували в началото. Докато го нямало, Сталин изселил нея и семейството й в Сибир. Борис прекарал години в издирването й. Дълго след това и двамата по отделно създали нови семейства. Изминало много време, спомените избледнели. Точно 60 години след сватбата им се случило истинско чудо. Анна отишла на посещение в родния си град, когато в далечината видяла възрастен мъж. Спомените й се върнали и решила да тръгне към края на улицата. Погледът й срещнал Борис, който бил дошъл да почете паметта на загиналите си родители. И двамата преди месеци били погребали половинките си и точно 60 години след първата им сватба, се оженили повторно. Този път завинаги. 

АННА И БОРИС

Аз, също като майка ми, Фрида, Джулиета, Симон и Анна, не искам просто да живея. Искам първо да обичам, а между другото да живея. А ти?