8 МАРТ – ДЕНЯТ НА МЪЖЕТЕ, ЗАРАДИ КОИТО СМЕ ЖЕНИ

За съществуването на 8 март разбрах в детската градина, когато 2 седмици преди това госпожата нареди да кажем на нашите да ни облекат с най-хубавите ни дрехи, заръча да носим по 3 и 50 и да се подготвим един чичко да ни снима. После в градината се появи дебел гологлавец с една вежда и фотоапарат, който ме хвана за блузата и насилствено ме курдиса на една табуретка, а после ми каза да се усмихвам. Естествено, аз и тогава съм си била жена, но не съм го осъзвала, направих точно обратното – разревах се. Вследствие на това на първата осмомартенска картичка с моя снимка, за която мама си плати 3 и 50, съм червена, потна и с висящ сопол. 

И в училище положението не беше по-различно. Само дето парите, които майка ми ми даваше за букет на класната, харчех в най-добрия случай за цигари или други простотии и с укор гледах как съученичките ми идват на този ден с рокли и тайно сложени сенки на очите, докато аз ходех с ацнуг и суичър, отказвайки да приема факта, че вече имам цици – единственият необходим признак да празнуваш 8 март. Към днешна дата пак се чувствам леко неудобно на този ден, но не отказвам подаръци и цветя. Все пак вече изглеждам като жена (не всеки ден, де), хората в градския транспорт се обръщат към мен с „госпожо“, а в супера майките говорят на децата си за мен в трето лице, наричайки ме „жената“.

Тия дни обаче си мисля, че 8 март е много повече празник на мъжете, които ни правят жени, отколкото на самите жени. Истината е, че без тях липсва смисъл да бъдем такива. Може да нямаме нужда от мъж, когато успяваме в кариерата, когато взимаме дипломи, когато изкарваме пари за почивки и маркови обувки, когато обикаляме света, обаче като няма кой да ти убие насекомото, което те лази по дясната ръка, да ти държи чантата, докато си закопчаваш сандала, и да те изпрати в тъмното, всичко друго, което можем сами, спира да има значение. 

Обичам мъжете по също толкова милиарди причини, поради които ги и мразя. Обичам ги, защото са по-силната половина на човечеството, но не и когато имат температура 37,1. Обичам ги, защото взимат решение да заложат апартамента на еврофутбол за секунди, а цяла вечност не им стига да вземат решение да ти предложат брак. Обичам ги, защото ми казват, че съм красива само когато съм с рокля от 4 години и косата ми е мазна като олио „Папас“, но не и когато съм се гримирала 2 часа, 42 минути и 13 секунди. Обичам как спират да ме слушат още на втората минута от разговора, защото толкова ли не можеш да го кажеш с 2 думи. Обичам как убедено изричат фразата: „Луда ли си, изобщо не си дебела с тези дънки!“, преди дори да са ме погледнали. 

Обичам как ми сглобяват скъсаните обеци и ми поправят изгорялата преса за коса. Обичам ги, защото ми разрешават да сменям настроенията си и музиката в колата през 15 секунди и търпят ужасно фалшивото ми пеене. Обичам ги, защото винаги ме оставят аз да реша какъв филм да гледаме в киното, в кой ресторант да вечеряме, какъв цвят да е дамаската на дивана и как да се казват бъдещите ни деца. Обичам ги, защото знаят, че когато спорим, най-добре е да мълчат. Обичам ги, защото ме подкрепят и се гордеят с мен, но никога не намират подходящото време и точните думи да ми го кажат. Обичам ги, защото е необходимо да ги обичам, за да се чувствам жена. Преди време бях чела, че когато говорим за мъжете под общ знаметател, всъщност имаме предвид само един. В моя случай определено е така. 

Честит празник на моя един.

И на всички мъже, които обичат жените си. А не жените по принцип.