ТАЙНИТЕ КЪТЧЕТА НА БУРГАС

По две неща се познава дали си успешен в България – ако те канят да возиш с колата си абитуериенти на бала им и ако можеш да си позволиш да идеш на море в Тайланд през зимата. Лично аз ни кола имам, ни спонсор за Тайланд, но така ми се искаше и мен да ме близне морският бриз, че си викам – палмите може да са само за богати, ма пясъка в Бургас е все още без пари.

"ЕТНО" 

Оказа се, че по това време на годината там е даже по-приятно от през лятото. Слънцето си пече, морето се вълнува, гларусите си крадат от картофите на дюнера ти, ремонтите са почти към финала си, цените са все още като за българи - хем си на море, хем с парите за един сандвич на летището ядеш на корем цял ден. А, и най-важното – чакат те свободни маси навсякъде, където искаш да седнеш. В Бургас обаче се пада да има минимум по един ресторант, едно капанче и едно барче на глава от населението. За да не напрягате излишно мозъка и стомашно-чревния си тракт, аз съм се погрижила да проуча къде правят най-доброто кафе, най-вкусната риба и най-пищните десерти.

КАФЕТЕРИЯ „МИЛАНО“

И при мен животът започва след кафето, но този път ми се наложи да заживея 2 часа по-рано, защото все пак стигането ми до Бургас отне малко време. Не беше грешка, че не пих кафе преди това, макар през тези 2 часа да бях в будна кома, измъчвана от тремор на ръцете и лицеви тикове, заради отказа ми да си купя „Нова Бразилия“ от някое крайпътно и фиксацията ми да си изпия съботното капучино точно в кафетерия „Милано“ (бл.148, ж.к. Братя Миладинови), защото все още вярвам, че първото влюбване, първото скубане на вежди и първото кафе за деня трябва да са като хората, че нали виждате иначе що народ се е скапАл. След най-бързото в историята на човечеството паркиране (в тези скоби искам да изкажа възхищението си от Община Бургас, които не са алчни животни и там синята зона през почивните дни е мираж), нямах търпение да видя бургаската Италия. Неотдавна бях в Рим, до миналата седмица планирах и Милано, но идеята отпада, защото съдържателите на кафетерията така са уловили италианския дух, че ми спестиха едни 500 лева за самолетни билети до там. То цветя, то навеси, то декорация. И персоналът, и кафето, че даже и тоалетната са по италиански стандарт. Можех много нагло да ви подведа по снимките, че съм била наистина в Милано. Ама, на, разкрих се. Обаче вие още имате шанс да накарате колежката с богато гадже да ви завижда. Вече знаете адреса.

БУРГАС, МОЯ МАЛКА ИТАЛИЯ

РЕСТОРАНТ „ЕТНО“

След като мозъкът ми си получи дозата кафе, и стомахът ми не остава по-назад и веднага започва да си иска неговото. Обикновено го карам да чака, надявайки се, че ще му писне и все някой път ще умре, но минавайки случайно край ресторант „Етно“ (ул. „Александровска“ 49), реших да подаря на стомаха си още малко живот. Истината е, че се влюбих в мястото заради покривките и красивата врата, която толкова ми напомни на Гърция, че пак ми дойде оная злорада идея – като не съм излъгала за Милано, поне да ви преметна, че съм била я в Солун, я в Тасос, я на Халкидики. Очевидно и това не стана. За сметка на това ядох по-вкусен пикантен патладжан с домашно сирене и ризото с черни миди от гръцките и толкова не ми се тръгваше от „Етно“, че таман платихме сметката, станах, фръцнах се и подметката на обувката ми падна. Сигурно стомахът ми е имал и други желания от менюто, че си е казал: „Къде тръгна, ма? Ми десерт?“. Не му се сбъдна. А на мен ми се наложи да си купя по спешност нови обувки, защото беше леко странно в средата на март да се шматкам из центъра по чорап, нищо че Бургас официално е столицата на джапанките.

ВКУСНОТО "ЕТНО" 

VERONIQUE WAFFLE HOUSE

След съдирането на ботите официално разходката трябваше да приключи, но аз толкова се разстроих по темата и реших, че понеже е още много рано да седна да се утеша със 100 грама водка, нещо сладко пак ще свърши работа. В такива моменти е много приятно да имаш приятели, които правят точно десерти и точно в Бургас. Така най-после реших да ида на гости на вафлената къща на Вероника (VERONIQUE WAFFLE HOUSE, ул. „Цар Симеон I-ви“ 54), чиито произведения гледам месеци наред в нейния „Фейсбук“ профил и заради тях на няколко пъти съм си мислила – ти що не идеш да живееш в Бургас. Каквито и гофрети да сте опитвали, щом не са били от тези на Вероника, все едно изобщо не сте яли. Никъде другаде няма такова изобилие – в чиния, на балончета, на клечка, сладки, солени, диетични, а решението коя точно да си поръчам беше по-трудно от това да дам повече 1 от сантиметър от косата си на фризьорката – знаете колко всъщност трудно е това. Типично за Вероника – даже гофретите е успяла да превърне в произведение на изкуството, че като си я изядеш, да ти е толкова гузно, все едно си нарисувал мустак на Леонардовата Мона Лиза. Красотата във вафлената къща на Вероника не е само в чинията, а по стилажите, стените, саксиите, които, и без да съм я питала, знам, че е нагласила така перфектно сам сама. Нейната гофрета ми дойде като диазепам след скъсаните обувки, а вярвам, че десертите й е възможно да помагат и при други лоши настроения и проблеми.

НА ГОСТИ ВЪВ ВАФЛЕНАТА КЪЩА НА ВЕРОНИКА

„Всичко, което е далеч от морето, е провинция“, казал Хемингуей и повторила Ивайла, за да ви накара още сега да тръгнете към Бургас.