С ИТАЛИЯ В НЕБЦЕТО – КЪДЕ Е НАЙ-ДОБРАТА ПАСТА

В България, като се каже бистро, задължително се разбира нещо от рода на хоремаг, където най-големият деликатес са свинските уши, ракията е по-евтина даже от чешмяната вода, амбалажът се използва за всичко – от салфетки, през покривки, до WC хартия, а за да седнеш, трябва да си донесеш стол от къщи, да свиеш някоя тухла от съседния строеж или да откраднеш пейката на комшийската къща. В Италия под бистро се разбира малък и уютен семеен ресторант, където се сервират задължително току-що приготвени ястия.

ЕДНА БЪЛГАРКА С ДУША НА ИТАЛИАНКА

Много по-привлекателно за българите обаче е пред името на заведението не да пише бистро, а бар енд грил, фешън фуд, гурме, тепаняки и нам си кво, щот като се тагнеш за вечеря от такова място, някак си звучи много по-гламурно, нищо че си закусвал филии с лютеницата на баба ти от село Пишурка. 

Доскоро не вярвах, че българите ще започнат да ходят по ресторанти заради самата храна, а не заради това колко е популярно мястото в Инстаграм, но, уви, видях моя лъч светлина на столичната ул. „Ангел Кънчев“ 18, където е адресът на малката Италия - бистро „Песто“ (0877174845).

Никога не съм била претенциозна към пастата, защото съм пораснала в информационно затъмнение. В детството ми тази дума означаваше нещо като торта, ама по-гадно, а на онова, което Ути Бъчваров викаше паста от телевизора, аз крещях насреща му: „Ква паста, бе, не сА научи, тва са макарони!“. До ден днешен, когато мама ми звънне и пита какво вечерям, а аз кажа паста, тя е в потрес, че тъпча сладко в 9 вечерта. Признавам, че и аз още се излагам с ударенията в имената на някои разновидности, но пък се намери къде да се „импруувна“ преди следващато ми пътуване в Италия.

ЧИН-ЧИН

Бистро „Песто“ всъщност е създадено от чистокръвен италианец, за когото чух, че е бил президент на сдружението на ресторантьорите в региона на Генуа, а в Италия е собственик на едно от най-емблематичните кафенета. Тези впечатляващи подробности леко ме стреснаха, защото реших, че не съм достатъчно на ниво, за да вечерям в бистрото му. След като предварително минах инкогнито по тротоара на „Песто“, за да видя каква е клиентелата, прецених, че там се хранят най-нормалните хора, които напоследък съм срещала. Освен това толкова ми харесаха зелените им дървени масички и аромата на босилек, който там никне буквално от всеки ъгъл, че си казах: „Сядам, поне няма да ме ядат комари!“.

БОСИЛКОВАТА ГРАДИНА НА "ПЕСТО"

Беше ми наистина трудно да избера какво да поръчам, но по случайност масата ни беше точно до прозорчето на кухнята, и просто показах на сервитьорката с думите: „Искам от това“. След няколко минути ни донесоха препълнен тиган с паста със зеленчуци, буквално току-що слязъл от котлона. Пармезана настъртаха от буца с размер на тухла четворка на място, пред нас. 

АМОРЕ МИО

Съдържанието на тигана комбинирахме с вино и ексцентрична салата, чието съчетание от продукти би причинило на всяка баба инсулт. И на мен в началото ми се струваше твърде смел избор, но небцето ми я обожестви. Като комплимент получихме и брускети. До вътрешността на „Песто“ не успях да вляза, но моята приятелка и кулинарна спътничка Ели каза, че приличало на ателие за изкуство. Между другото, менютата им имаха и бонус страници – нещо като каталог на малки художници, за чиито творби може би някой ден ще се редим пред Лувъра.

ИТАЛИЯ В ЧИНИЯ

Бистро „Песто“ работи от 10 до 10 всеки ден. И да не обичате паста, идете. Заради кафето. Сандвичите. Или просто, за да прекарате един половин час в малката Италия.